🇧🇬 Хартията свърши, мастилото не.

Свърши се с хартията.

1.

Когато бях 4ти клас за първи път реших да пиша. Причината беше, защото исках да си имам дневник. Нуждата за дневник се породи от липсата на своеволие и човек до себе си, на когото бих могла да споделя  мислите си. В моментите на подобно израстване, аз усещах нуждата да бъда чута. Просто да имам слушател, който да се интересува от породените ми мисли. Нямаше.

Брат ми беше по-голям и излизането след училище с кварталните момчета ми беше любимият начин да си уплътнявам времето. Един ден с най-добрата ми приятелка играхме на една игра. Хвърляш камъче на нарисувана “Дама” на земята. Когато скачането приключи, едната трябваше да зададе исторически въпрос или нещо свързано със спомени. Тя помнеше всичко – ама до най-малките детайли. Мен това особено много ме впечатляваше. Хвана ме срам как тя казваше “Хей, помниш ли, когато ходихме до сладкарница Неделя и засякохме сестра ми и там си взех една плодова торта.. Много ми се дояде същата”. Аз опулено седя и се мъча да се сетя. Реших, че всеки такъв прекрасен детски момент трябва да бъде запечатан някъде, да сядам вечер и да препрочитам предишният ден и да го помня все по-добре. И така излизахме в квартала, защото тогава не ми даваха да ходя в центъра на града, и преживявах всичко с пълно сърце без притеснения дали след 5 години ще го помня. След което се прибирах и писах в моят “Дневник” всичко, което ми се е случило през деня. По телевизията гледах някакъв филм, в който едно дете писа в своето дневниче датата и започваше всеки път с едно и също послание –  “Мило мое дневниче”. Допадна ми. Разбира се, като всяко дете, започнах да го правя и аз, копирайки подхода. Даваше ми усещане, че върша нещо правилно. С всеки следващ път обаче на мен ми харесваше все повече и повече. Писах докато не ме заболи ръката. А когато станеше дума за домашна работа… Рязко ми се доспиваше. Мразех и да чета. Та то ако те наказват с ядене на шоколад и това бихте намразили.

Понякога излизах с тетрадката и я показвах на най-добрата ми приятелка. На нея постоянно обичах да лепя всякакви талисманчета, хартийки, лепенки, стикери и какво ли още не. С риск да не забравя нещо важно, постоянното лепене на тези неща правеше тази шарения разкошна тетрадка за четене и разглеждане. Много обичах чувството на прелистване на дебели пластове хартия и шумулящи звуци от налепените по нея неща. Тя ми даваше идеи как мога да я накарам да изглежда по-добре, смееше ми се на нескопосаните рисунки и се усмихваше на милите неща, които бяха написани за нея.

Когато тетрадката свършеше, аз отделях специален ден, през който знаех че съм сама вкъщи. Правех си какао и взимах една купа със семки и сядах на дивана. Със затаен дъх отворих първата страница на довършеният дневник. Минали са 2 години. Писано е много. И с разлистването на тези страници сякаш се пренасях във всеки един описан спомен, подушвах храната, помирисвах морето и язовирите, усещах зимния студ … Всичките тези разкази бяха особено последователни. Аз не бях пропускала ден, в който да пиша. Ако не съм писала един ден или два, винаги следващата страница започваше с изречението

Мило мое дневниче,

много съжалявам, че те изоставих вчера. Мама ме накара да се наям и да си лягам. Чак до леглото ме изпрати и ме провери дали съм със затворени очи. Не искам да ми се кара като ме види в тъмното да пиша. Само ако знаеш какво стана вчера. Утре всичко ще разкажа.

Лека нощ

И така успявах да наваксвам с историите, които не бях писала. Този дневник ме караше да се събуждам с нетърпение и да видя какво ли ще ми се случи днес.

Един ден отидох на рожден ден на едно момиче от квартала. Имаше много деца, майките шетаха из къщата и поднасяха сандвичи с пастет и краставички. Това момиче имаше много приятелки и беше поканила поне 10тина другарчета. Всички щъкаха като хлебарки от стая в стая и се весело се смееха. Аз попаднах в детската стая на рожденика. Бяхме около 3-4 момичета вътре и разглеждахме с интерес играчките. Катерехме се по рафтовете,  за да сме сигурни, че нищо не сме пропуснали да пипнем. Останахме само две момичета по едно време и се чуваше далечно боботене от другата стая. На бюрото на това момиче имаше една кутия. Аз от любопитство побързах да я отворя. Какво да видя- малка розова тетрадка с катинарче и надпис “Дневник”. Ококорих очи. Тази тетрадка я продаваха в кварталната книжарница за около 2 лева (това бяха много пари по това време, 90те). Погледнах момичето, което зяпаше като хипнотизирано дневника и бързо изтича да затвори вратата.

-И сега какво? Искаш да четем чужди дневници ли?-Изумено я погледнах аз.

– Ще четем! И се зеклеЙ, че няма да казваш на никой. Чу ли?- Тя хвана ръката ми и я сложи на сърцето ми.

-Е заклевам се де. Честен кръст. Ама ако пише, че ни мрази – как ще си играем после?-С детската си ръчичка нарисувах кръстче върху сърцето.

-Няма да пише, няма. Хайде отваряй вече да четем.

Отворихме тетрадката и се наведохме като кокошки да разчетем грозния почерк на момичето. Вътре имаше писания за какво ли не- къде се подстригвала, какви ластици майка и и е подарила, колко пари са и дали на Нова година от сурвакане, какво си била поръчала на Дядо Коледа- пък какво получила, с кой са яли сладолед, кой си харесва и всякакви подобни детски страсти. Нямаше нищо за нас.

-Ето виждаш ли. Тая ни мрази.-Ядосано, приятелчето ми тропна с крак по земата.

-Е как ще ни мрази? Та тя нищо не е написала за нас. Хайде да излизаме.-Изплашено казах аз, след като чух глас приближаващ се по-близо до стаята.

-Именно. Щом не пише, значи на нея не и пука за нас. Не сме и никакви приятелки. Иначе и ходи и яде сладоледи там с.. както му беше името.

-Да не си посмяла да кажеш. После няма да ни проговори. Хайде бързо, някой влиза.

В момента, в който отворихме вратата тичайки се появи майката на рожденика и ни каза, че тортата е готова и всички деца трябва да се съберем заедно в другата стая. Когато запалиха свещичките и почнахме да пеем на развален английски “Хепи бърдей ту ю” аз се втренчих в момичето. Тя ходеше бавно и с усмивка оглеждаше всички. Бузките и се зачервиха. Ушите ми заглъхнаха и с разширени зеници гледах в нейните очи сякаш виждам през нея. Прочетеното в дневника и ми беше променило мнението за нея. Не до толкова каква е, тя пак ми харесваше, ами сякаш притежавах някаква тайна. Все едно някой ти е казал нещо за някого и ти когато го видиш имаш едно удоволствие и усещане за преднина. Да знаеш нещо за някой, без той да знае че ти го знаеш…В този момент само зяпах и за първи път усетих нещо много различно. Аз не я гледах. Аз я разбирах.

Аз продължавах да пиша всеки ден в моето дневниче. Когато препрочитах страниците от минали месеци усещах същата тази емоция, която преживях на този рожден ден. Представях си, че съм някакво друго дете, тайничко докопало се до нечие дневниче и развълнувано си правих изводи за прочетеното. Анализирайки прочетеното се почувствах като чужд човек. Беше колкото страшно, толкова и пристрастяващо.

2.

На третата тетрадка аз вече бях 8ми клас. Казах си-нова тетрадка, ново начало. Голямо избиране падна. Имаше тогава един страхотен магазин на “Графа”, който се казваше “Ориндж”. Винаги имах дебели корици и за мен беше важно да ми е удобно да пиша от двете страни затова най-много ми харесваха тетрадките със спирали.

Когато влязох в гимназията си наложих ново правило-да бъда себе си пък който ще да ме харесва. Аз, разбира се, имах голямо желание да споделям на приятелите си толкова, колкото преди в моето дневниче. Слушатели имаше. Започнах да обичам приятелите си толкова колкото и хартията. Намирах частично спокойствие с различни хора. Разбира се, масовата заблуда, че всичко си изпявам ми спести нежелани въпроси, чийто отговори нито бях готова да дам нито сама за себе си да знам.

Поредното прелистване на минали страници, пълни с всякакви терзания било то любовни, приятелски драми, семейни или вътрешно емоционални, осъзнах, че все по-малко лепенки и рисунки присъстваха на листата. Написаното беше по-подробно, по-сериозно. Сякаш наистина съм пораснала и това се беше отразило на характера ми. С това осъзнаване дойде и голямата депресия и несигурност. Вече нямах желание да пиша. Стреснах се от себе си, от случилото се в миналото и хората около мен. Рязко прелиствах и препрочитах страниците и осъзнах, че аз достатъчно съм се самоопознала, но дали това не беше заблуда? Дали това е илюзия, в която комфортно съзнанието ми се беше настанило и всичко около мен е един измислен свят.

Реших, че искам да се занимавам с психология още когато бях на 12. Много деца се бяхме събрали на площадката и всяко обсъждаше своите способности и влечения за бъдещо развитие. Едни бяха добри в спорт, други в математиката, трети рисуваха, а четвърти можеха да пишат поеми. Разбира се, всичките тези възможности бяха предоставени пред очите ни под формата на училищен предмет и ежеседмичното гъделичкане на интерес беше налице. В 7ми клас ме знаеха като “Стреличката”, защото бях единственото момиче в цялото училище, което можеше да изтича 50 метра за рекордните 5.6 секунди. Госпожата искаше да ме прави атлет. След като майка ми отказа подобно в нейната глава “безумие”, моите мечти умряха. Стремежите ми за бъдещо развитие се бяха изпарили. Не знаех какво искам, нито какво е нещото, което олицетворява “АЗ-ът” в мен. Аз имах чувството, че освен да анализирам човешко поведение, в друго не ме бива. До къде би ме довело това? С какво може да се занимава човек, за да анализира хората. Освен да седя на пейка и да наблюдавам хората и мозъка ми прегрят да подбира детайли, с друго не бях запозната, което да е тясно свързано с подобна дейност.

Най-любимото ми занимание през свободното ми време в летните ваканции (освен излизането, разбира се) беше да гледам “Reality TV”. След няколко месеца родителите ми се свързаха с компанията, която ни осигурява кабелна телевизия и премахнаха този канал от екраните на телевизора.

-Ще ти се промие мозъка като ги гледаш тия ужаси.-караше се майка ми.

-Как така ще ми се промие? Това са кадри от естествени природни бедствия. Хубаво е мозъка да се шокира, за да знае как да реагира, когато това наистина се случи.-нацупено отговарях аз.

-Защо трябва да си напрягаш съзнанието, с това че нещо подобно може да се случи? Нали знаеш, че каквото си мислиш-това се случва.

-Не е вярно! За какво ми е да си мисля, че в град обграден с планини някога може да се завърти торнадо и да бутне 6 етажна сграда. Това е абсурд. Такива неща никога няма да си помисля. На мен ми е просто страшно любопитно да разбера как поведението на хората се променя в момент на страх и психологически изострят инстинктите си в режим “Оцеляване”. За мен това е обогатяване!

-От къде си ги научила тези глупости. Телевизията вече няма да ти пуска ужасии. Сега вместо да философстваш, вземи прочети една книга, че и без това думите не си се научила да произнасяш правилно.

Че бях неразбрана, бях.

Мило мое дневниче,

Опитът да покажа на майка ми моя страст с цел тя като мой родител да ме насочи в правилната посока беше неуспешен. А сега какво следва? Да се моля на Господ за знак? Ти си моят Господ. Аз съм си Господ.

Лека нощ.”

3.

Образованието е нещо необходимо. Не защото трябва да знаем всичко наизуст и да изкараме 6-ца на контролно, ами защото има една дълбока почва под повърхността на очевидното. Някои биха казали, че образованието е загуба на време, усилия и финанси и биха заменили същото за правене на пари, с които да изграждат своя собствена империя. В това няма нищо лошо. Напротив. Има хора, родени с ясна представа за изграждане на “кариера”. Разбира се, това се поражда бързо след адаптацията в днешното общество и структура на живот. От друга страна, тези от нас, търсещи себе си и своето призвание, виждат потребност в образованието от гледна точка на някакъв вид насока и вдъхновение. Това се поражда от предмет, учител, съученик или познат срещнат в подобна среда. Всички ние приемаме информацията по различен начин, а образователната система е в очакване на уникална интерпретация на тази същата информация. Така се раждат новите идеи и открития. Досадните допълнителни часове, домашни работи, изпитвания и подготовки за класни работи не са измислени с цел да ни почернят ежедневието и да ни научат да се оплакваме. Прибира се учителката вкъщи при мъжа си, изморено сяда на масата където има сервирани салата, стоплена манджа от вчера и бутилка двулитровка “Шуменско”.

-Написах три 2-ки днес…

-Ех, че си лоша. Не бяха ли добри децата?

-Аз и няколко 6-ци написах… Добри или лоши, те не разбират смисъла на цялата тая работа дето я бъхтим ние – Казва жената докато с длани бърше измореното си лице.

-Ще пораснат и ще разберат. На сила хубост не става. А ти стига си се хабила с чуждите съдби.-С нежен глас я успокояваше мъжът и и сипваше бира в чашата и.

-А до тогава? Да преподавам като някакъв робот, без емоции и чувства? Това го могат западняците. И заплатите са им добри и правилата са различни. Аз черпя мотивация и смисъл за съществуването си от блясъкът на някой заинтересован ученик… Страхотно чувство. Ще страдам колко е нужно, ще се боря само да зърна блясъчето.

-По Нова пускат нов сериал. Хайде да сядаме да го гледаме. Сигурно си гладна. Опържих миш-маш. –Каза мъжът и целуна жена си по челото.

Но бихме ли могли да достигнем до очите и ушите на правилните хора, ако не сме в училище? По принцип- да. Но от малки, целта на всяко човешко същество е да намери поведението си за одобрено по един или друг начин. Така се пораждат наказанията от майките ни, възнагражденията от дядовците ни и отличните оценки в училище. Било ни е потвърдено, че поведението и знанията са зачитани, отречени или опровергани. Удоволствието, което всеки изпитва от това да му бъде прието мнението и потвърдено, че е правилно е невероятно. В другата крайност са творците, тези които вечно се чувстват неразбрани от света и с бунт срещу себе си и обществото се отказват от идеята да стават част от подобна система. Тяхното удоволствие се крие зад самите тях и те с душата си отлитат в друго измерение, където енергиите са различни, по-чисти и истински. Нирвана.

Всяко едно действие по свой начин се отразява на нашето съзнание и се отпечатва в утрешното ни поведение.

През какво си минал ти търсейки себе си? Колко врати отвори? Колко подмина? Къде се спря погледа ти? Къде плака? Къде се втренчи без да мигаш 2 минути? Чия реплика ти стоя в главата цял ден? Кои въпроси са обсебили съзнанието ти? Кой ти дава хубав пример? Какво не искаш да бъдеш след 5 години? Какво свива стомаха ти? Кое храни апетита ти?

Само музика, песен, картина, книга, филм, танц или постановка кара хората да излязат от кожата на ежедневието си и да полетят над повърхността на истината, реалността. Тези, които се връщат нещастни са нещастни цял живот. Тъга се намества в сърцето им след контраста, който отваря очите им на друга, непозната за тях посока. Други пък с усмивка виждат нещо, много близо до представите им преди това и с удоволствие им е било потвърдено чистото съзнание. Някои отговори идват под формата само и единствено на творчеството. Дума, нота, движение и цвят които те карат да искаш и ти да можеш да го пресъздадеш с такава лекота с каквато благо влиза в сърцето ти, идва от по-духовно извисени хора. Тяхното влияние над нас мощно може да разтърси света ни и представите ни за него.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s